Няколко мисли за устоите на цивилизацията

Няколко мисли за устоите на цивилизацията

ЧАСТ 1     
     „Цивилизация“ е, може би, един от термините, които са използвани най-много в човешката история, и който също така остава неразбран докрай, сякаш откъс от неговото дефиниране бива възможен за интерпретация според нуждите на интерпретищия. Общото схващане за цивилиацията включва: комплексно общество, характеризиращо се с градско развитие, обществено разслоение, символни форми на комуникация (обикновено писменост) и усещане за отделяне от природната среда и контрол над нея.
    Комплексното съществуваване на индивидите в рамките на определена територия създава социума. Биологичните белези са първостепенните фактори, които създават разслоението на социума, неговото антропологично разделение и до някаква степен влияят на обществено-политическия живот.
    Тук поставяме умишлено и мястото на индивида в познатия и непознатия свят. Възприятието за околността и околните е  пряко свързана с непрестанно говерещия „АЗ“, който открай време се счита от едни за „разум“, от други „за вътрешния божествен глас“. Индивидите възприемат божественото като смисъл, който е отвъд самите тях, като съществената част от непознатия свят, за чийто досег мечтаят посредством съществуването си в познатия. Връзката и способността за „преминаване“ от единия в другия, макар и имагинерно, защото реално то може да бъде осъществено след фактическия край на пребиването в познатия свят, става посредством специфични белези, които са изградени в сложна мрежа помежду си, на базата на причинно-следствени връзки. Или иначе казано „мостовете“, по които крачи „Аз-ът“ в размишленията за своето съществуване и  пребиваване „тук“ и „там“, са реалните материални измерения на природното сътворение, чието начало трябва да има божествено обяснение, защото просто друго няма. Има само теории.
    Еманципирането на индивида от божественото е смел ход, с неясни последствия, за който малцина от проповедниците на либералната идея, си дават сметка.
    Ако се върнем към първоначалното тълкуване на термина „цивилизация“, откриваме реално, че либерализмът по природа е постцивилизационна реалност, т.е. той руши цивилизацията. Изграждането на всяко едно тяло или организъм, било то в химията, биологията, физиката или обществено-политическия живот, се дължи на конкретна структура и взаимодесйтвие между основни елементи, ясни връзки и граници. Заличаването и миксирането на тези компененти без божествен отпечатък, означава изкривяване на природните постулати, от релевантен организъм , който си играе на Бог.
    Всички либерали и неолиберали поставят защитата и опазването на природата като основен приоритет в тяхната доктрина. На същата тази природа, която има божествено начало, което те отричат, на същата тази природа, която строго е разграничила биологичното съществуване на два пола в света на флората и фауната дори. Полове и полови белези, които либерализмът отрича. Т.е. лицемерието, че защитаваме тази част от природата, която ни „изнася“ и пренебрегваме другата, която не кореспондира на нашите възгледи, е водещ механизъм и опора на новата либрелана вълна.
    Но нека се върнем на цивилизацията и нейното значение за развитието на обществото. По-точно на усещането за отделянето от природата и контрола над нея. Отделянето от природата е нужно на индивидите, за да се сдобият с идеята за съществуване на „АЗ-ът“. Контролът над заобикалящия ги свят е относителен, тъй като, въпреки експлоатирането на природата и природните ресурси, всъщност нерядко, човекът е безпомощен пред законите, довели до неговото съществуване. И тази безпомощност го кара още по-силно да иска да се определи и разграничи от природата, още повече да се обожестви, строейки макар и една невидима този път, втора Вавилонска кула, изтъкана от дързост и предизвикваща Бог. И точно тук, в размиването на границата между този контрол над околната среда, който служи на homo sapiens да се препитава и го прави civis, и онзи, който се опитва да го извиси до Бог, е разположен разломът на цивилизацията, нейното самоубийство, благодарение на собствената й движеща сила- самите ние. В момента, в който прекрачим границата и решим да направим стъпката отвъд крехкия баланс на взаимодействието между цивилизацията и природата, потъваме в неизвестното, опитвайки се да се сдобием с божествени сили, алчни и верни на своите разрушителни пориви, за които сме били наказани с потоп. Тук използвам потопът от Библията по-скоро като метафора. Макар че за консервативния и вярващ човек, той е абсолютен факт.
    Устоите на цивилизацията са белег на баланс между вътрешния свят на човека и неговите действия. Желанието за неподчинение на никого, освен на самия него, превръща индивида в опасен свръхчовек, без свръхсили, само със свръхамбиции, чието отроче е лицемерието и еклспоатирането на наболели теми за обществото, изкривявайки и пречупвайки ги, за да бъдат угодни на освободената разрушителна наша сила.