Поезия

Под ключ

Под ключ

Сами със себе си оставаме тогава,

когато най-малко го желаем.

И всичко, което е в паяжини,

тънещо в забрава,

страхът във причудливи форми вае.

 

Заключих спомените, чувствата, мечтите...

Подчиних се на законите човешки.

И не-човек съм вече - само плам в очите,

проектиран спомен под клепачи тежки.

 

И тя държи ме там под ключ, нощем.

Кара ме да бъда просто топъл сън.

И макар безброй пъти да излитах, още

се връщам с крила премръзнали навън...

 

По-топли от сълзите й нийде не намерих.

Повече живот, от този в спомените, не открих.

За пристан денем аз от страх треперих

и когато стигнах, от очите й вода отпих...

 

Пламъкът изгасна и се удави.

Димът към небето излетя.

Ключът, безполезен вече, тя остави.

Росата под клепачите бе станала слана...

 

Тезей