Поезия

Соната

Соната

 

Говорих със безброй стени онзи ден
и онази нощ...
И дъха ми размаза грима на не един
изрисуван образ върху тях.
Имаше напукани устни с червило,
имаше несбъднати мечти.
И опит чужд, опитващ се
да ме научи...

Имаше въздишки и погледи тежки,
имаше вяра, болка, съдби човешки...
Имаше стенания дори, имаше съвети...
Дори музиканти, оплетени
в ненаписани куплети...

Имаше цигулки счупени,
скъсани струни на китара.
Белите ми стихове станаха алени,
защото римата си изгуби чара...

И всички ми казваха да спра,
да не пиша.
Да крача различен,
да се лъжа, че дишам...

Ала в снимка черно-бяла
аз открих момиче,
което мечтаеше за друг свят.
По-романтичен...
И спрях си перото,
спрях си дъха.
И размислих...

Дълбоките й сенки не бяха грим.
В чашата с вино тя търсеше
своя любим...
В чашата с вино се стопляха мисли,
театър, игра, стихове чисти...

Косата й дълга бе с лъх на жасмин.
Пръстите тънки - писец пилигрим...
Отдавна не вкусила, забравила даже
какво жест един,
ще може спокойно да й разкаже...

Черната рокля е просто плат - покривало
на туй що сърцето отдавна е сбрало.
Ще върне от свят сенчест, забравен
спомен мил, осем пъти октавен...

И люшкайки виното в голямата чаша,
тя отпива, заспива във приказка наша...
Съзвездия ярки й пазят снагата,
а погледът й стана моя соната...