Разкази

Антология на един мъдрец

Антология на един мъдрец

            Не те виждам, не те докосвам... На ум разгръщам страници от теб и се задушавам, заради този прах... Впива се в мен, убива алвиолите ми повече от кутията с цигари, която привърших... И онзи кибритен мирис, така натрапчив... Искам да запаля всички клечки в малката кутийка за миг светлина - малък, мъничък миг, в който лицето ти да блесне и сълзи да се появят в очите ти от внезапната яркост на химичното съединение... Имаше мигове на страст, на дива страст, качвах се върху тебе като куче... Имаше мигове на тъга и сълзи, удавени в чаши, изповръщани на терасата ни... Имаше мигове на съзерцание... Косата ти беше на кок, носеше рокля на точки, смучеше близалка и четеше романи на терасата, докато глъчта по тясната валенсианска уличка не те смутеше или ядосаше... Вечер, когато излизахме да се разходим и да потърсим лунния път край брега, ти обичаше тайничко да задигаш всевъзможни джунджурии от сергиите... Имаше толкова хора, че никой не те виждаше... Носеше тъмни очила вечер... И до ден-днешен се питам защо... Никога не си ми казвала... Накара ме да се науча да свиря на китара и когато ти казах, че искам да ти посветя песен я счупи в стената с лекотата, с която чупеше бутилки в главите на сервитьорките по баровете. Веднъж се сби пияна на плажа с друга двойка, само защото бяха опънали кърпите си на "нашето място"... Искаха да викнат полицията, дадох им всичките си пари, за да не го правят, а ти ме нарече страхливец и ме заплю в лицето... Изкуството идваше и си отиваше, но никога не ме предаде... Бях магьосник за ден и луд глупак за седмица, но така вярваше в мен, че веднъж изяде смачкания лист хартия, който бях хвърлил на пода, само за да ми докажеш, че си струва, че думите си струват, че си по-луда, дори от мен... Помниш ли колко пъти те поглеждах с изумление, с почуда, с възхита, с ярост, с желание... Милите думи капеха от езика ми, докато той се стелеше по тялото ти, а ти искаше просто да съм вътре в теб... Защо трябваше да щракам на пишещата машина посред нощ...? За да те превърна в мастилото на върха на писеца или за да не забравя силата, която извираше от мен, след като свършваше звучно, потънала в пот, изгубила себе си в ръцете ми... Ти и твоите малки деца - славеите, имахте безброй песни, които мразех, които обичах и всеки път беше различно. Валенсия ни даде, Валенсия ни взе... Откраднахме колелета, спукахме им гумите по калдаръма и се изкачвахме на гръб с тях по хълма... Същата вечер го завърших... Най-великото ми произведение. Ти толкова вярваше в него, че един ден след срещата с поредния издател отидохме да се напием и да празнуваме, а аз все още бях скептичен... Но славата не закъсня... Яхнах я, засмуках я, станах едно цяло с нея, а ти с белия прах...

            Сега времето е част от мен и ме пие така, както ти ме пиеше преди... Сега спя с млади момичета, които обичат да се разхождат с токчета по мен, да ме молят за скъпи подаръци, за вечери, съществуващи само в легендите... Сега не съм Ислеро, бикът, погубил Манолете, сега съм просто остаряващ човек, заключен между преданията на устните, разказващи легендата...

            Дъщеря ни е вече голяма... Миналия месец стана пълнолетна. Спя дори с нейните приятелки. Купих й спортна кола, а на тях нови рокли. Попита ме защо я наричат "дъщерята на Майстора". Не й отговорих. Това трябва да го направиш ти. Написах много глупости, които мнозина сметнаха за велики творения. Все пак ще оставя финалните редове на теб. Редно е... Така е редно! Искам да си с 20 години по-млада... За да спим отново заедно. Сега не ме възбуждат зрелите жени... Дори тези, които са навършили 25... Ти ме кастрира така, когато ме накара да направим тройка с една пияна туристка... Моля те, не се прави на примерна, в това няма смисъл. Винаги си била тореадорът и си държала пред очите ми червеното платно, което да ме предизвиква... Винаги! Затова задръж го за последно и после просто ми забий сабята и извикай силно "Viva"! Знаеш, че този развод, който приключва на практика фиктивния ни брак, ме довършва. Няма какво да ти дам, а без теб не мога да пиша повече, чувствам се стар, за да пиша, не искам да се чувствам стар... Carpe diem и ме удари за последно! Не те виждам, не те доскосвам... А така ми се иска...