Разкази

Кардиограма

Кардиограма

     Откакто ти си тръгна, сутрин няма кафе в цветната кутийка. Няма сажди по пепелниците. И имам лоша кардиограма. Какво ми взе и какво ми даде? Всичко. Градинката пред блока, за която се грижеше, губи цвят. Препикават я само кучетата на съседите. Обичаше да съм циничен, обичаше да съм романтичен, обичаше... ме. А сега просто мога да разказвам с часове тези вдъхновяващи истории за прокълнати... сърца, мечти, думи и обещания. Мога да разказвам и вдъхновяващи истории за пътувания, шоколадови красавици, намачкани чаршафи, следи от чувства, спуснати завеси... ала не искам. Не искам, разбираш ли?! Така, както ти не искаше да мислиш за утрешния ден. Също толкова ревностно, както настояваше да живеем тук и сега и ми казваше "глупаче", когато правех планове за бъдещето ни... Бъдещето, Виолета... Бъдещето ни сега е минало свършено, а аз се чувствам като ученик, който все още не си е научил урока, просто защото не иска да чете за края на мечтите, написан в дебелите учебници с твърди корици. В тях няма мъдрост. Отдавна го разбрах. Има само прах, опит, описан и изживян от други, не от мен.

    Оставила си една кутия с цигари вкъщи. Пуших и кашлях като магаре. Все едно ти беше заседнала на гърлото ми, също толкова опияняваща, както в началото, когато те срещнах. Ти си тази пълзяща грешна тръпка, този невротичен тик. Влизаш в мен, обръщаш цялото ми същество, а когато ме напускаш и си тръгваш, кашлям. Сигурно някога някой след време ще чете тези редове и ще се пита: "Това ли е любовта?". Любов ли, Виолета... Не, нашето не беше любов. Беше всичко друго, но не и любов. Умирахме и се раждахме толкова много вечери и утрини, че и фениксите биха ни завидели. А те са вечни, макар и фосили. Те са символ на древността на нашия свят. Ние с теб сме просто прашинки.

    Хората са консуматори. Обичат повече от всичко да консумират - чувства, истории, храна, вино. Най-вече любовта. И когато изпият последната капка, отново ще са жадни. Защото са ненаситни. Хората консумират, ала не обичат да дават. Защото не могат. Осакатени са. Осакатени от живота, от света. Но пък са умни. Правят си патерици - цветни, скъпи атрибути, с които да кретат, мислейки си, че съществуват. Но как материята може да замести крилата на душата? Никак. Това е илюзия. Кой е по-богат? Този на яхтата в Средиземно море или този, дал последните си пари, за да иде на театър? Ти как мислиш?

    Знам какво изпитваш сега, знам и как го консумираш - със запушен нос. Защото то ужасно много горчи и люти. Мислеше си, че Андрю е сигурността, която винаги си искала. Мислеше си, че преследвайки го, си успяла да му докажеш каква жена си. Че можеш да се бориш, можеш да обичаш. Мислеше си го първите 6 месеца. А сега? Когато мина година? Мислиш ли още, съществуваш ли? В неговия свят на цифри и сметки, къде си ти? В таблицата най-отгоре? Или най-отдолу? Или просто си теорема, просто добре пресметнато уравнение в неговото математическо сърце, където чувствата са толкова прости и обикновени, че 2+2 е 4. Нито повече, нито по-малко. Няма как да бъде друго, той  е шибан робот. Ако нещо не е изчислено, просто не трябва и няма да се случи. А ти, все пак, си жена, нали? Искаш вечер, в която да се завиете голи на терасата, само в тънък чаршаф, след като до преди броени мигове си стенала в обятията му. Искаш да разхвърляте вкъщи, да се боричките и смеете с глас, като деца. Искаш и деца. Кой не иска?

    Не го мразя. По-скоро го съжалявам. Не за друго, а защото никога няма да познае тези твои страни, които познах аз. И не защото ти не му позволяваш, напротив! Сигурен съм дори, че тайно се молиш той да те пожелае поне веднъж, както го направих аз хиляди пъти, но любовта, Виолета, не е математика. Не и тази любов, в която събираш 1 и 1 и това прави 3.
    
Какво съм аз за теб? Енигма? Една минала нерешена задача? Или бич, чийто трясък те буди посред нощ влажна, объркана, сама? Колко пъти се удави в сълзите си?
    
Онзи път, последен, в който бяхме в офиса и копирахме стотици бели листа, докато страстта ти изригваше като Везувий - тогава за последно бяхме живи. Сега ти пиша от място, където звуците са прекалено тихи, почти изчезнали, а гласовете в главата ми ме оставят само за час на спокойствие.
    
Клиниката е хубава. Бяла. Прекалено бяла. Има много луди, сред които съм и аз. Така поне ми казват. В градинката отпред има виолетки. Те са ярки и са в контраст с белотата. В миговете, в които виждам ясно, всички се чудят какво правя тук... Аз също не знам какво правя тук, но после идват сенките. Многото твои образи. След това отново виждам празната кутийка, в която няма кафе. И наистина не знам, не съм сигурен, къде се намирам.
    
От любов не се лекува, не се и умира.