Разкази

Отвъд моста на Авиньон

Отвъд моста на Авиньон

            Имам прекалено много алкохол в кръвта, прекалено много катран в дробовете, сблъсках се с прекалено много безсмислени спорове и продължавам да живея с безсънните си нощи. Често си задавам въпроси, на които би ми отговорило само глухото ехо на нощните летни песни на птиците. Чувствам се добре, когато ги чуя. Чувствам се добре, когато оставя тишината да нахлуе във вените ми и да завладее тлеещата жар в гърдите ми. А как само искам там да има огън!

            Ти ми го обещаваш. Всеки ден. Всяка нощ. Виждал съм те. Може би два или три пъти в черно-бялата лента в този киносалон, който за мнозина е изоставен бряг на мечти и разкази, отдавна случили се, отдавна забравени. Седалките събират прах, а прожекторите все по-трудно възпроизвеждат образите. И все пак искам да те заведа там, където ти обещах на първата прожекция, която гледахме заедно - отвъд моста на Авиньон - в моето, потънало в сенки царство. Там короната ми е изтъкана от трънливия венец на вечното безпокойство, одеждите ми са изплетени от залязващите лъчи на слънцето, а скиптърът ми е тояга от черешово дръвче. Там изричам само някои думи. Останалите ще оставя ти да изречеш, напишеш или пък изпееш. Там изкуството не е мъртво, не е подвластно никому. Всеки път, когато има постановка, театрите се пълнят, защото пресъздават онези човешки състояния, в които, макар и едва допустимо, улавяме себе си. Или поне частици от себе си. И е красиво. Просто така, под ритмите на баладите, на китарите, на ударите на сърцата. Мнозина ме упрекват и ми казват, че аз просто играя със словото. Ала не е така. Не бих си позволил да играя с онази част от себе си, която ме кара да се чувствам завършен. Не, защото не мога, а защото ще се предам, ще те предам. Как да се докоснем до всички звуци на душите ни? Невъзможно е. Как да ги нарисуваме, да ги изпеем или изпишем? Ще се загубим някъде между тях. Ще се оплетем в паяжината на многолистните клони, пълни с цвят. А е толкова красиво, когато светлината се процежда измежду тях... Толкова е незабравимо. Така те виждам, окъпана в тази светлина. Очите ми спират да се реят и застиват. Клепачите ми не мигват. Хипнотизирам се, докато те откривам. Прескачам от сън в сън бързо, сякаш, за да не изгубя нишките и дирите, които ми оставяш. С тях заспивам, макар и с отворени очи. Аз знам, че един ден ще ме попиташ защо и как пиша тези слова... Няма да имам отговор. Глупци са тези, с отговор за всичко. Но ще пребродят света, за да не успеят да си отговорят. Нека. Нашият свят има нужда от бродници.

            Горе, реещ се на високо сред облаци, птици и мечти, се губя често. Дали защото вярвам в нимфите или защото просто обичам песните им, е трудно да кажа. Но от горе чувам как тревите ми шептят. Все по-тихо, за жалост. Обичаме да се наричаме господари на света и на всяка част от него - от атмосферата до стратосферата. Но не сме. И аз все по-често искам да те виждам, без да ми се налага да се качвам толкова нависоко, почти до Бог, или пък на последния ред на този киносалон. И тъй като монологът ми е кратък, а чашата ми вече празна... Кажи ми... Ще дойдеш ли с мен отвъд моста на Авиньон...?

            Не те задължавам, просто там мога да обичам по-истински. Той е като тази невидима граница, която често ни е страх да пресечем, но направим ли го, ставаме свободни. Когато тръгна по него, не пускай ръката ми. Представи си, че държиш повече от просто плът и че това не е просто път. Това е бъдещето. То може да бъде какво ли не, за някои е предопределено, за други - не. Ние в какво да вярваме, тепърва ще си изберем.

            Изтрезнявам вече, в киното лентата сякаш се скъса. Не ми дават да пуша и ще ставам. Не, че гледах филма. Просто продължавам да идвам, защото си още тук някак. Не знам как, но магично присъстваш. Магично стои и този мост на хоризонталната вертикалност на моята фантазия, а за да преминем отвъд ни трябва билет. Но спокойно, пазя два в джоба на палтото, което ти дадох, когато ти беше студено онази вечер. Потърси в десния джоб, ако ги няма там - в левия, ако и там не са - във вътрешния, а в краен случай попитай сърцето си къде са. Чакам те.