Разкази

Патриотично за любовта

Патриотично за любовта

Един старец, някога, много отдавна държеше шепа пръст в ръцете си. Стискаше я и не я пускаше. Като го видях го попитах „Защо така човече? Какво толкова има в тая пръст?”.

„Тя е всичко, синко. Това сме ние, когато издъхнем. Това са мечтите ни, след като ги изпълним или пък не. Оттук идваме, в това се превръщаме. В ръцете си държа всичко... Кръговратът на живота, щем не щем, все ни води към ей тая шепа пръст... Независимо кои сме, какво сме имали и какво сме оставили...”

Хареса ми този старец. Имаше дрезгав глас, дълбоки сини очи, побелели коси и брада. Не беше просяк, но си личеше, че животът го беше изпил, почти до дъно. Беше слаб, със скулесто лице, набраздено от годините. Но очите му бяха жива вода. Стана ми интересно, а пък и чаках автобуса. Беше ми приповдигнато, защото се пибирах от ресторанта, в който майка ви ми каза „Да” и щяхме да се женим. Реших да му отделя още малко време.

„Обичал ли си, старче?”. При този ми въпрос, човекът се усмихна, а очите му грейнаха.

„Обичал съм, сине. Ама защо в минало време ме питаш... Аз още обичам. Обичам с цялото си сърце. Помня първия си танц с една девойка. Беше на забава, сега вече май няма такива неща. Гледам ги и внуците, ходят по модерни заведения, пият, целуват се с разни хора, веселие му викат... Веселие ли е това?” Когато ми зададе този въпрос не знаех какво точно да отговоря. Той продължи. „ Преди време веселието, за мен де, беше друго. Имахме тучни поляни на село и малко изворче. Обичх да се разхождам там. С Гергана се разхождахме там. Тя беше първата ми любов, с нея играх първия си танц и я обичам още. Имаше тъмни очи. Тъмни като хубавото вино. Затова и ме опиваше така с тоя поглед. А как пееше... Чучулигите и славеите все с нея караха песните... И ставаше една мелодия... Чудна. Все я плашех „Тихо, Гергано мори, ще те чуят самодивите, ще ти завидят и през нощта ще дойдат да ти откраднат гласа...” Ма тя се не плашеше. Още по-силно пееше, а песента й, гората я пазеше... Още я чувам, синко, като си ида на село. Чувам я тази нейна песен и ми играе сърцето...” Така говореше свидно за тази девойка, че не се сдържах и го попитах, къде е тя сега. „ Седни де, седни, малко при мене и ще ти разкажа.”

Стана ми любопитно и реших да остана, а старецът продължи: „Та тоя ден с нея бродихме и се разхождахме... Брахме теменуги и здравец. Следобед легнахме във високата трева и гледахме синьото небе, а вятъра ни свиреше тихо. Хванах й ръката, едва, едва се престраших. Първо кутрето, и така постепенно цялата я свих в моята. Тя се изчерви, ама не се мръдна... Остави се малко, па ми рече: „Ти сега ще искаш и да ме целунеш, ама недей още...” И права беше. Как исках да я целуна... Тия ягодови устни ми щипеха момчешкото любопитство и все там гледах... Ама си рекох: „Има време, тя е цветето, което ще поливам през целия си живот...” Изпратих я после до тях, помахах й на оградата. И после седях още час на тая ограда и в главата ми бяха само мислите за изминалия ден и за нежната й бяла ръчица, свита в моята. Моята Гергана прекрасна...”

Старецът замлъкна и преглътна тежко, сякаш щеше да се задави. Когато го погледнах сълзи се стичаха по набраздените му бузи. „Какво има, човече? Ако ти е мъка не ми разказвай...” Притесних се за него, изглеждаше толкова мил и искрен в тъгата си.

„Постой момко, не тръгвай... Ще ти доразкажа за нея...” Подсмръкна и продължи. „Два дена не я бях виждал и все покрай тях се въртях, да й зърна черешовите коси, макар и за миг. Накрая излезна баща й и ме пита какво искам. Казах му, че Гергана чакам, а той ми отвърна, че я няма, щото е на пазар в съседното село за пилци, таман да види и леля си. Щяла да се върне утре. Смутих се и си тръгнах. Дойде вечерта и си легнах развълнуван, нетърпелив. Едва заспах. И тъкмо сънувах как лежиме пак на нашата поляна и я хващам за ръката, когато се чуха викове и тръби завиха ужасно. Отворих очи и видях, че още месечината грее. Станах, препасох се и излезнах. Цялото село беше по улиците. Хората крещяха и викаха, пушки пукаха. Тръгнахме със семейството ми към мегдана, да видиме какво има. А там... Страшно! Коли и войници, с пушки, запасали саби. Изправи се капитана и викна силно. Настана тишина. Говори малко време, а накрая ни събраха все младежи и ни строиха един до друг. Минава капитана и ни пита един по един: „За Отечеството, ще се биеш ли?!” И всеки вика гръмко: „ДА!!!” Дойде и до мене. И аз викнах. Един не отказа. Събраха ни в една камионетка и ни откараха във военния лагер. Всичко беше като на сън. Бързо и неусетно. Докато спах вкъщи кротко, вече бях в шатра със сто други момчета. Всички се чудят, някои се радват, други със сълзи в очите. Кой оставил семейство, жена, дечиня, кой оставил братя и сестри, кой любима. Но всички горди, сине. И само „За България” мълвят... И аз мълвях, шепнех си тихо „За България... За Гергана...”. Редувах си ги двете. Знаех, че ще се бия след дни и мога да остана безжизнен, някъде по чужди полета, но нямаше страх. Само ми беше мъчно... За Гергана. Оцелях, сине... Ей ме на. Герой с медали се върнах на село. Спасих много другари, много врагове избих. И през всичкото това време, все оная поляна ми беше пред очите. За нея воювах, да я пазя... Да има къде пак с Гергана да си легнем и да гледаме родното, свидно небе, а тя да ми пее... Помня как пътувах с влака на връщане. Все нагоре гледах, към небето и се усмихвах. Върнах се. Целунах ги всички у дома и ги прегръщах. Година и половина ме нямаше. Много е мило всичко родно и близко, когато си другаде, сине, да знаеш... И те ме целуваха и ми се радваха, ала сърцето ми играеше да си видя момата... Отскубнах се и право към тях затичах. Дъх не ми остана... Седях на оградата и виках: „Гергано, Герганке, върнах се, либе, върнах се пиле, къде си...?” Виках, ала не излезе Гергана, ами излезна татко й. Като ме видя се затича, отвори портика и ме прегърна и по челото ме целува. „Стойчо, геройчо, върна ли се, синко... Жив и здрав да си!”  Те така ми вика. И плаче милия. Викам му: „Де е Гергана?” и се смея, прегръщам го. А той си бърше лицето от сълзи и хлипа: „ Не те дочака... Спомина се преди четири дена, вчера я погребахме... Знаеше, че ще се върнеш... Все за тебе питаше...” Болката реже още като се сетя. За четири дена не успях да си видя либето и да я целуна, макар и прощално...”

Дядото гледаше шепата с пръст и я погали. „От нейния гроб е. Сега ходих да си взема... Казаха ми, докторите, миналата седмица, че съм болен и ще си ходя от този свят. Та си рекох да ида, цветя да оставя, и тая пръст си взех, ей така...”

Старецът извърна поглед към мене и ми се захили искрено и благо... Очите ми се бяха наляли със сълзи, а той ме прегърна и ме целуна по челото. „Недей бе, момко... Не плачи, моля те, сине... Имаш ли жена?”

„Имам” - отговорих му през сълзи.

„Да я обичаш  и тя да те обича, не се отделяйте един от друг и помнете всяка целувка, всяка милувка... Пък пръстта... тя си остава и ще си стои, докато свят светува...” След тези думи дядо Стойчо стана и закрета по тротоара, все ката стискайки шепи. Аз се обърнах и се затичах към квартирата на майка ви. Когато стигнах и тя ми отвори я прегърнах силно и не спирам да я прегръщам така и до днес.

Любовта е туй, което живее наистина и вовеки.

Другото е пръст.