Разкази

Сутрешни мисли върху белите чаршафи

Сутрешни мисли върху белите чаршафи

            Като малка не са й връзвали косите. Много лесно хвръкват с лекия полъх. Свикнали са да флиртуват. Това, че парапетът е студен, не й пречи. Подпряла се е и виждам как погледът й просто се рее. Не е тук. Снощи обаче беше. И то как. Устните й ме обиколиха целия и не показаха капка жал. Запали всяка част от мен. Все едно бях първият мъж в живота й, все едно бях и последен. По дяволите тази жена! Колкото и да си себе си, тя може да те направи друг, поставяйки те на колене като изповедник в черква. Прекалено свободна, прекалено сама, прекалено влюбена в момчето от съседнта махала - такава е била. Или поне така си я представям сега, докато я гледам на балкона как пуши, едва прикрила гърдите си с белия чаршаф. Има редица красиви грешки в поведението й, някаква странна загадъчност. Усмихва ми се, след миг се мръщи. Харесва ме, но и се дразни от нещо. Не знам от какво. Коляното й трепка и удря в парапета. Явно е нервна, а аз съм толкова изгубен в спокойствието си... И все пак възбуден. Сега целува цигарата, но преди малко целият бях по устните й. Има тежка и дълга коса. Ароматът й е на задимената вечер, която прекарахме в бара. И все пак не е лош. Просто е омайващ, кара ме да искам алкохол... "Слаби човече...", мисля си, "... Тя е алкохол...". Искам да я снимам, но нямам фотоапарат... Ще трябва да я запаметя. Мигам. Щрак.

            На улицата долу кипи живот вече. Колите отделят вредни изпарения, мирише на бензин навсякъде. Скоро алармата ми ще се включи, време е за ставане. Не искам да ставам от леглото, искам още време с нея върху белите чаршафи. Да рисуваме, да се целуваме, да ме пали и да ме гаси хиляди пъти. Роб съм, подчинен на красотата й, на небрежния й вид, на разсеяния поглед... Съсредоточава се, но само за малко, докато ме тества с дълбочината на кафявите си очи... Топло ми е, когато ме гледа, а навън времето е преди пролет. Точно когато трябва да разцъфне всичко, точно когато хората си сменят палтата с кожени якета и са малко по-усмихнати, аз се усмихвам умислен. "Спри да пушиш... Спри, защото ще се побъркам, момиче", иде ми да й го кажа. Гледам я отзад и не мога да вдигна очи. "Какви извивки", агонизирам... "Кипи от грехове...". Виждам ги навсякъде по нея, най-вече там, където свършва бедрото й. Ревнувам. Какво велико чувство на възбуда... Мога да я имам цял ден и цяла нощ вероятно... Ако само се смили и не си тръгне, ако иска, нека да пуши още, ще й направя и кафе, след това ще разбъркам едни яйца за обяд, ще купя вечеря. Този сън е прекалено сладък, ухае на жасмин и дим. Тя е дим. Нищо чудно да изскочи през комина всеки момент. "Слава Богу, аз нямам комин". Усмихвам се, сещайки се за това. Искам да я попитам хиляди неща, но най-вече дали би желала да остане само моя. Завинаги. После ревнувам... Това е невъзможно. Тя е ничия по природа. Ако принадлежи някому, е само на Бог. Защото друг не би могъл да създаде подобно творение и не би могъл да го удържи. Тя е енигма. Идва като сън, само за една неповторима нощ и си тръгва с първите лъчи на слънцето, защото трябва да се прибере в Рая и да изповяда греховете си... Мога да я боготворя, да й направя жертвоприношение, но да е моя... Никога...