Разкази

Вино

Вино

Млад съм, а младост не помня... Млад съм, кипя... Но ти помниш ли оня стар параклис, в който за пръв път се кле... Направи го толкова страстно... Сякаш беше кръстоносец на Божи гроб... И целува кръста, и изрича думи, и те бяха свещени... А сърцето ти така биеше, като голям стенен часовник- бавно и монотонно, но точно! Под притворените клепачи, коленичила на каменните стълби, успях да зърна очите ти... Сякаш изгубили връзка с реалността, която ги заобикаляше. Клепачите ти трепереха и само бяло изпод тях се виждаше... И така страстно шепнеше, така превъзбудено, че  ехото на тия клетви беше оглушително, свещено дори... Всички светии бяха вперили поглед в тебе, а ти мълвеше, целуваше кръста... А сетне помниш ли как отбихме на пътя и около нас беше голо поле и ти заброди в него, загърната само в пепеливия си шал... И разпери ръце, докосвайки житата, после падна на колене и пак се моли, пак мълвеше... Сбра пръст в дланите си и я пусна на вятъра... Птици се рееха волно в небето и когато ги видя, отвори уста и сякаш им говори... Толкова си странна... Защо направи всичко това? Денят не беше изключителен, напротив- дори беше обикновен и когато ти го казах, ти се изправи на пръсти, усетих как палците ти пулсират, прегърна небитието и ми каза: „Мили мой, аз чакам...” Тази прегръдка... как завидях... Исках и мене да прегърнеш така, като извор... Да ме прегърнеш така и да пиеш от мен, да ме изцедиш до капка... Остарях тогава, знаеш ли...? Кичур от косата ми изсветля и запази спомена... Беше пълна с живот тогава, а сега си още повече... Обеща ми да ме научиш и аз да се изправям така на пръсти! Обеща ми, целуваше ме и ми обещаваше света... Колелетата на колите свистяха, топли, прашни, дим ... просто дим, а ние с тебе покрай пътя бяхме голи в житата и златото им ни покриваше, а ти ме любеше... И всяка целувка беше знак, код, йероглиф и татуировка, нарисувана с игла от страст... И тези клетви към света и тези прегръдки към небитието, те бяха в мен, защото... защото аз бях в теб... И исках там да остана, да се оставя, да ти оставя себе си... И го направих! Оставих ти любовта си, оставих я без да се замислям, защото само ти можеше да я понесеш, да я износиш и отгледаш!

А после под лозята на къщата ни на село, пихме вино и луната свири за нас, а звездите пееха, пак за нас... И ти ме кле тогава, проклина ме дори, заради моята младост, заради моята хубост, заради твоята страст към мене... Защото не искаше да се отделиш, искаше да останеш все така, обвила бедрата си около мен, като лозите... Името ми не беше достатъчно, наричаше ме „любов”... И аз пребледнях и се оставих на нощта и на теб, в твоите ръце, между твоите бедра, а те, те ме притискаха все по-навътре, все по-надълбоко... И ядохме гроздове и пихме вино и се напихме и бяхме животни, и бяхме човеци, и бяхме, бяхме струни... Ти ме удряше, понякога силно, понякога леко... Давех се, бях пиян и със стрели в гърдите, с неговите стрели- на Купидон! Кръвта и виното се лееха от мен, лееха се и се сливаха във водопад, а ти се къпеше в него, като вакханка... А в 12 падна на колене отново, сключи ръце и поде молитва... За мен, за теб, за нас... Дивна си... Толкова различна от всички и всичко, не си от този свят... Парят устните ти по врата ми, парят и тези, които даряват живот... Гориш цялата, като комета, гориш и светиш, така, щото и слепия да го усети... Отде си взела този плам, кажи ми, мила моя... Отде и защо точно на мене го даряваш... Избран ли съм, записан ли съм някъде там-горе?! Ако е така, кълни ме, крещи ми пак, че аз съм любовта... Момиче, жена ли си, криле ли виждам...? Ангел ли си? Защо ме покоряваш? Аз не съм Йерусалим... Защо ми даваш? И божество не съм... Но само как се чувствам, макар и пленник в твоето сърце... Дай ми смокините на Нерон, намазани с отрова... Дай ми ги, аз ще ги изям... И като Нарцис ще се гледам в езерото, докато не падна в него, запленен от красотата на изгряващото слънце и на моя образ коронован с дъгата... Защо ме учиш на любов? Кажи защо? Бях завързан нейде на дъното... А ти разби оковите, разби ги, мила, извади ме и дъх си поех... Макар и да съм жив... малко е... От дъха ти взех, за да се събудя... Дъхът ти - тази ледена роса... Снагата ми е бяла и извита, досущ като тази на бреза... Клоните сега се листят и птици в тях гнездят... Защото ти си ручей бистър, заради тебе те растат...