Февруари и виното

Снощи си сипах чаша червено вино от избата на село. Беше силно и тръпчиво. Такова го обичам - сгряващо. В пълна противоположност на вятъра, който беше решил да троши клоните на дърветата и нарушаваше желанието ми за покой.

Замислих се, че може би в началото на февруари можем да си поемем дъх, макар и за миг. Не само защото започва да се вижда края на зимата (която тази година не е бяла и красива, по-скоро е сива и... смръдлива), а защото наново започваме да таим надежда за топлината на любовта и по-добрата реколта от грозде. Никога нищо не ми е помагало да пиша така, както този ферментирал плод и тази стара приятелка, превземала цялото ми същество не един път. Връзката им е древна, като света, а от връзката ми с тях се родиха много истории, заченати със страст.

Понякога си мисля - дали пък сезоните не импонират на вътрешните терзания на човешките души? Възможно е. Остават ни още месец-два да пресушим старата реколта, да запазим част от нея в склада, като спомен - горчив или пък не. И да се надяваме, че пролетта ще разцъфне, освен навън - и вътре в нас. Младото вино и новата любов ще дадат своята лудост на онези, които копнеят да ги опитат. А старото вино и старата любов... За тях се грижи времето. И или избледняват, губейки вкус, или остават вечни и тръпчиви.

Тезей